Бихте ли се представили накратко на читателите на “Диви люляци”? С какво се
занимавате, когато не пишете или четете хайку?
Родена съм през 1969, година на цветя и любов, на предполагаеми лунни разходки и на най-великия рок фест в света – Уудсток. Доктор по богословие, непоправим идеалист и щуро влюбена в семейството, хубавите книги, филми и пътешествията.
Опитвам се да уловя неуловимото – да нарисувам емоция, да направя снимка на птича песен,да пиша много като говоря малко. Търся красивото и в най-обикновените неща. И ровичкам ли, ровичкам из гънките на душата – стихове, хайку, акварели, фотографии и хайга.
Член съм на British Haiku Society и на Хайку Клуб – Пловдив, редактор в The Living Haiku Anthology.
Защо пишете хайку? Спомняте ли си как започнахте?
Харесват ми кратките форми – хайку, сенрю, танка, хайбун… Със своята мигновеност хайку за мен представлява словесна фотография, а самото улавяне на истински хайку момент е чисто вълшебство!
Откакто преди години в тийнейджърските ми ръце попадна една книга на Кобо Абе, започна моята голяма, почти любовна афера с японската култура – литература, филми, аниме… Започнах да чета все повече и повече за тази необикновена страна и бях напълно запленена от нейната уникална култура, естетика и традиции.
Първоначално само четях хайку, но постепенно започнах и да пиша. През 2010г. излезе и първата ми книга – „Островитянско хайку/Shimajin Haiku“, която представлява колекция от снимки, хайку и други кратки стихове, писани през 2004-2010 в Англия – един сборник от съвременна хайга, където съм експериментирала със стила, фотографиите и графичния дизайн.
Всеки ден ли четете хайку? Всеки ден ли пишете, или само когато Ви споходи музата?
Да, почти всеки ден. Споделените хайку моменти, било онлайн или в печатни издания, са един своеобразен дневник за автора. Читателят наднича в него и попада в една обща с автора реалност, те общуват помежду си с тези няколко кратки стиха, но много често си казват и повече от това, което се забелязва на пръв поглед.
Показвате ли новите стихове на някого, преди да ги изпратите за публикуване?
Много рядко. Обичам да ги записвам на хартия обаче, не ми харесва колко лесно може да се променят думите, писани на компютър. На хартията винаги остава следа от творческия път, от колебанията, от различните варианти, дори почеркът се различава в зависимост от настроението и емоциите. Чак след това архивирам последните варианти и на компютъра, макар че много често се оказват и предпоследни.
Ако трябва да изтриете и забравите всичко, което сте написали досега, с изключение само на осем хайку (или сенрю), кои осем бихте запазили?
Не бих искала нито да трия, нито да забравям написаното досега, дори безкрайно съжалявам за всички онези листчета, които безцеремонно съм пратила в кошчето – може би щях да науча нещо и от тях. Бих искала да споделя тук няколко, които са ми най-близки до сърцето, независимо от това дали са публикувани или не:
*
бистра езерна вода
небето докосва
земята смълчана
(“Островитянско хайку (Shimajin haiku)”; София, 2010)
*
Summer and I hide again
лятото и аз отново се крием
(Under the Basho, 2015)
*
див присад
жужат пчели и
спомени
*
смълчани чешми
над тях единствено
синева
*
премрежвам очи
слънцето става
затворник
*
tears of dew
how fragile
the grass leaf
капки роса
колко е крехко
тревното листче
(British Haiku Society Members’ Anthology “Edge”; 2015)
*
снежна приказка
в чашката на скитника –
грахово зърно
(Първо място на Втория бълг.кукай – декември 2015)
*
distant thunder
a line of footprints still
escaping the waves
далечен гръм
линия от стъпки все още
убягва на вълните
(First Place in the 10th edition of the European Quarterly Kukai – June 2015)
Има ли някой, на когото бихте искали да благодарите?
На Астрид Линдгрен за това, че ме възпита в любов към книгите и приключенията и на всички близки и приятели, които ми помагат това да се осъществява всеки ден!
_________
©Илияна Стоянова, Цецка Илиева; “Диви люляци” 2016
диви люляци ~ wild lilacs 